Калин Терзийски: Лек геноцид
Колко е явно: една дребна група от хора в България – употребявайки всевъзможни, в това число и най-брутални средства – забогатява от ден на ден и повече, докарвайки една доста по-голяма група от хора до прага на смъртоносна беднотия.
Бедността може да бъде (и е!) смъртоносна. Редно е да помним това.
Ето един образец (защото потреблението на образци постоянно хвърля по-ярка светлина) за смъртоносната беднотия:
Български режисьор на 72 години. Цял живот правил филми за живота в България. Че защо друго, Бога ми?
Имал някои доста сполучливи години и други - по-малко сполучливи години. Както си му е редът, когато надминал 60, той почнал да остарява. И да се поразболява. Както споделят в Тибет – човек остарява, тъй като гледа, че другите остаряват.
И режисьорът почтително остарявал. Но никога не се давал. Старостта не е рисков вълк – по-скоро е досадно куче. И в случай че си внимателен, няма да посмее да влезе в лагера и да отмъкне припасите ти. Ще ги отмъкне чак като легнеш. Накрая. И режисьорът не се давал.
Събирал се с другари и пийвал вино. Ах, това вино. Как кара кръвта да се усеща млада и да шуми в ушите! Но не мислете, че бил пиянде (като оня Терзийски примерно, той не умря ли?)! Просто не му се предавало, не му се отивало на опашката за мерене на кръвно в поликлиниката и безшумно изчакване на бавната гибел. Имал планове.
Ходел на кино и спектакъл...
Тук май поизлъгах...
Не, не ходел изключително постоянно на спектакъл и кино. Даже по никакъв начин. Театърът и киното са скъпо наслаждение: режисьорът бил пенсионер! Тези две точки са едно от най-показателните и най-укорителните неща, които съм писал в последно време. Те свързват един противен факт с различен противен факт. Театърът и киното са скъпо наслаждение (макар че за някой от тия, от първата група, тия, които забогатяват от ден на ден и все по-нагло - тия думи ще звучат неразбираемо: та по какъв начин един билет от десетина-петнайсет лв. ще е „ скъпо наслаждение ”, ще ахнат те! )... затова пенсионерите по никакъв метод не могат да си го разрешат! Грозна връзка: театър+пенсионер=невъзможно.
Че какво, ще кажат тия, които забогатяват все по-безцеремонно и грозно – бил е режисьор, да си е уредил нещо гратис... пък и нали на млади години се е нагледал, защо му е?!
Театрален режисьор, лишен по финансови аргументи от насъщния. Театър. От насъщното. Кино.
Тия, наглите (не си мислете, че приказвам за дребна групичка политици и предприемачи – приказвам за към пет % от обществото, т.е. към триста и петдесет хиляди души – скубачи и кожодери на всевъзможни нива; хора, които не заплащат или заплащат микроскопично на тия, които им работят, пар екселанс робовладелци и експлоататори от дикенсов тип), та тия ще кажат: абе какъв спектакъл, какво кино? Няма пари, пазарът е доста непохватен, пазарът дефинира всичко, от кое място да се вземат пари за тия... ненужни хора?
Мхм.
За тия, наглите, „ ненужни хора ” са всички, с изключение на тях. Повярвайте ми!
Ненужни са даже и служащите им. Тия шибани, досадни служащи, които единствено знаят (мамка им нахална!) да си желаят шибаните заплати! Не ги е позор!
Ненужни са учените (та нали пазарът няма потребност от учени?). Ненужни са учителите (та нали учебните заведения не са комерсиални, не са печеливши?), ненужни са лекарите (с изключение на пластичните хирурзи – с цел да поставят силикон на наложниците; и кардиохирурзите – да поставят стентове на затлъстелите от глезене нагли сърца)...
За наглите нужни са единствено служители на реда и военни – да ги пазят. От ония, другите нахалници. Режисьори и сходни.
И по този начин – остарелият режисьор си живеел оскъдно и все по-бедно – без спектакъл, без кино... а и за вино съвсем нямало пари, тъй като и то е скъпо наслаждение... Но като надминал 70, му потрябвали пари и за медикаменти! Бре, демон да го вземе! Че по какъв начин по този начин – безпаричен човек, пък и медикаменти желае?!
Да не беше пил вино, в този момент нямаше да има потребност от медикаменти! – ще кажат тия, наглите, които на гърба на всички останали грозно забогатяха. Казват по този начин и изпиват чаша вино, което коства осемстотин лв. бутилката. Защото си имат собствен доцент – хирург, който ще ги излекува от всичко. Купили са си го.
Така. Режисьорът нямал пари и за това скъпо наслаждение – медикаментите. Оставало му да спре виното и приятелите. То другари без вино... Става, но ще паднат диалозите до едно такова гнетаво и обратно равнище, ще се заприказва единствено за беднотия, за политика и заболявания – тия три мръсни курви, изяждащи душите и телата на милионите в България.
И заскитал режисьорът. Сам, през пустеещите степи на крайните квартали, наред с дивите кучета и дивите циганета-просяци. Тъжно е да скиташ самичък, без глътка вино в стомаха, без другар, без спектакъл, без вяра.
Скитал по този начин през полетата от бодли и бетонни парчета, из сухите бунища сред кварталите и измежду свирещите, ветровити пустоши на предградията. Видял в далечината трен. Тъжно му било. Не знаел какво повече да прави на тоя свят. Бедният човек пропада. И децата му не желаят да го виждат към този момент. И режисьорът отишъл до линията на влака. Изчакал идната дълга, предълга комбинация. Тя, евентуално, отивала някъде, да извърши поръчката на някой от тия – наглите. Петрол, захар, мазут, олио, тютюн и алкохол: гърлата им били ненаситни! Режисьорът се обърнал към своя неразбираем, артистичен господ и му изискал амнистия. След това направил една дребна крачка. И стоте тона метал на влака - с лъскавите, остри колелета - свършили останалото. Даже не се чул изключително важен тон.
Да, една дребна, напълно дребна група от българското общество – за сметка на една доста, доста по-голяма, забогатява безочливо, грозно и убийствено.
И в случай че някой от тия, наглите, се опита (размахвайки като байрак философските си и стопански дипломи) да изясни всичко със законите на пазара, с икономическите нужди и неумолимите дадености на „ лесе-фер ” (ненамеса в частни инициативи), аз ще се изсмея. И горчив ще бъде моят смях.
И ще предложа на неколцина от тия, наглите, да присъстваме дружно на аутопсията на нарязаните остатъци на режисьора. Убит от бедността, която те са му предизвикали. После ще ги заведа на обяд. И ще ги запитвам: Как е апетитът? (и горчив ще бъде моят смях!)
Тези две точки са едно от най-показателните и най-назидателни неща, които съм писал в последно време. А (както споделя моят приятел Ницше) всяко свястно писание би трябвало да бъде наставление.
И по този начин нататък.
В същото това време част от тия – наглите – избира нов бюджет... нови трохи за тия, другите...
...които някой ден ще застанат до влаковата линия. Като режисьора. За последна среща със студения стотонен метал на тукашния живот.
Добър ден.
Бедността може да бъде (и е!) смъртоносна. Редно е да помним това.
Ето един образец (защото потреблението на образци постоянно хвърля по-ярка светлина) за смъртоносната беднотия:
Български режисьор на 72 години. Цял живот правил филми за живота в България. Че защо друго, Бога ми?
Имал някои доста сполучливи години и други - по-малко сполучливи години. Както си му е редът, когато надминал 60, той почнал да остарява. И да се поразболява. Както споделят в Тибет – човек остарява, тъй като гледа, че другите остаряват.
И режисьорът почтително остарявал. Но никога не се давал. Старостта не е рисков вълк – по-скоро е досадно куче. И в случай че си внимателен, няма да посмее да влезе в лагера и да отмъкне припасите ти. Ще ги отмъкне чак като легнеш. Накрая. И режисьорът не се давал.
Събирал се с другари и пийвал вино. Ах, това вино. Как кара кръвта да се усеща млада и да шуми в ушите! Но не мислете, че бил пиянде (като оня Терзийски примерно, той не умря ли?)! Просто не му се предавало, не му се отивало на опашката за мерене на кръвно в поликлиниката и безшумно изчакване на бавната гибел. Имал планове.
Ходел на кино и спектакъл...
Тук май поизлъгах...
Не, не ходел изключително постоянно на спектакъл и кино. Даже по никакъв начин. Театърът и киното са скъпо наслаждение: режисьорът бил пенсионер! Тези две точки са едно от най-показателните и най-укорителните неща, които съм писал в последно време. Те свързват един противен факт с различен противен факт. Театърът и киното са скъпо наслаждение (макар че за някой от тия, от първата група, тия, които забогатяват от ден на ден и все по-нагло - тия думи ще звучат неразбираемо: та по какъв начин един билет от десетина-петнайсет лв. ще е „ скъпо наслаждение ”, ще ахнат те! )... затова пенсионерите по никакъв метод не могат да си го разрешат! Грозна връзка: театър+пенсионер=невъзможно.
Че какво, ще кажат тия, които забогатяват все по-безцеремонно и грозно – бил е режисьор, да си е уредил нещо гратис... пък и нали на млади години се е нагледал, защо му е?!
Театрален режисьор, лишен по финансови аргументи от насъщния. Театър. От насъщното. Кино.
Тия, наглите (не си мислете, че приказвам за дребна групичка политици и предприемачи – приказвам за към пет % от обществото, т.е. към триста и петдесет хиляди души – скубачи и кожодери на всевъзможни нива; хора, които не заплащат или заплащат микроскопично на тия, които им работят, пар екселанс робовладелци и експлоататори от дикенсов тип), та тия ще кажат: абе какъв спектакъл, какво кино? Няма пари, пазарът е доста непохватен, пазарът дефинира всичко, от кое място да се вземат пари за тия... ненужни хора?
Мхм.
За тия, наглите, „ ненужни хора ” са всички, с изключение на тях. Повярвайте ми!
Ненужни са даже и служащите им. Тия шибани, досадни служащи, които единствено знаят (мамка им нахална!) да си желаят шибаните заплати! Не ги е позор!
Ненужни са учените (та нали пазарът няма потребност от учени?). Ненужни са учителите (та нали учебните заведения не са комерсиални, не са печеливши?), ненужни са лекарите (с изключение на пластичните хирурзи – с цел да поставят силикон на наложниците; и кардиохирурзите – да поставят стентове на затлъстелите от глезене нагли сърца)...
За наглите нужни са единствено служители на реда и военни – да ги пазят. От ония, другите нахалници. Режисьори и сходни.
И по този начин – остарелият режисьор си живеел оскъдно и все по-бедно – без спектакъл, без кино... а и за вино съвсем нямало пари, тъй като и то е скъпо наслаждение... Но като надминал 70, му потрябвали пари и за медикаменти! Бре, демон да го вземе! Че по какъв начин по този начин – безпаричен човек, пък и медикаменти желае?!
Да не беше пил вино, в този момент нямаше да има потребност от медикаменти! – ще кажат тия, наглите, които на гърба на всички останали грозно забогатяха. Казват по този начин и изпиват чаша вино, което коства осемстотин лв. бутилката. Защото си имат собствен доцент – хирург, който ще ги излекува от всичко. Купили са си го.
Така. Режисьорът нямал пари и за това скъпо наслаждение – медикаментите. Оставало му да спре виното и приятелите. То другари без вино... Става, но ще паднат диалозите до едно такова гнетаво и обратно равнище, ще се заприказва единствено за беднотия, за политика и заболявания – тия три мръсни курви, изяждащи душите и телата на милионите в България.
И заскитал режисьорът. Сам, през пустеещите степи на крайните квартали, наред с дивите кучета и дивите циганета-просяци. Тъжно е да скиташ самичък, без глътка вино в стомаха, без другар, без спектакъл, без вяра.
Скитал по този начин през полетата от бодли и бетонни парчета, из сухите бунища сред кварталите и измежду свирещите, ветровити пустоши на предградията. Видял в далечината трен. Тъжно му било. Не знаел какво повече да прави на тоя свят. Бедният човек пропада. И децата му не желаят да го виждат към този момент. И режисьорът отишъл до линията на влака. Изчакал идната дълга, предълга комбинация. Тя, евентуално, отивала някъде, да извърши поръчката на някой от тия – наглите. Петрол, захар, мазут, олио, тютюн и алкохол: гърлата им били ненаситни! Режисьорът се обърнал към своя неразбираем, артистичен господ и му изискал амнистия. След това направил една дребна крачка. И стоте тона метал на влака - с лъскавите, остри колелета - свършили останалото. Даже не се чул изключително важен тон.
Да, една дребна, напълно дребна група от българското общество – за сметка на една доста, доста по-голяма, забогатява безочливо, грозно и убийствено.
И в случай че някой от тия, наглите, се опита (размахвайки като байрак философските си и стопански дипломи) да изясни всичко със законите на пазара, с икономическите нужди и неумолимите дадености на „ лесе-фер ” (ненамеса в частни инициативи), аз ще се изсмея. И горчив ще бъде моят смях.
И ще предложа на неколцина от тия, наглите, да присъстваме дружно на аутопсията на нарязаните остатъци на режисьора. Убит от бедността, която те са му предизвикали. После ще ги заведа на обяд. И ще ги запитвам: Как е апетитът? (и горчив ще бъде моят смях!)
Тези две точки са едно от най-показателните и най-назидателни неща, които съм писал в последно време. А (както споделя моят приятел Ницше) всяко свястно писание би трябвало да бъде наставление.
И по този начин нататък.
В същото това време част от тия – наглите – избира нов бюджет... нови трохи за тия, другите...
...които някой ден ще застанат до влаковата линия. Като режисьора. За последна среща със студения стотонен метал на тукашния живот.
Добър ден.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ